Nataliya Yaneva's Reviews > Алексис Зорбас

Случва се приливите на живота да донесат такива периоди, когато времето се удавя в безвремие, а личният ти свят се разтваря в океана на вселената и се чувстваш в хармония с всичко. Тупкаш с пулса на битието и не ти трябва нищо друго, и имаш усещането, че можеш да останеш така завинаги. Струва ми се, че аз съм изпитвала това само веднъж. Хората обикновено го наричат „щастие“. Необятната душа на Зорбас го нарича просто „живот“. Животът така, както е предназначен да се живее.

Докато чета „Алексис Зорбас“ чувам прибоя на морето. Сядам на пясъка и солените му пръски остават на устните ми като дребни капчици свобода. Ако близна, ще ги прибера при себе си, но имаш ли право да затваряш свободата? Покрай мен подскача Зорбас, който тропа лудешкия си танец и ми разказва историята си. Той не може иначе. Думите му не стигат да изрисува красотата на всичко, удивлението си от тоя зелен камък или онова стръкче трева. Просто душата му ще се пръсне, защото прелива, защото всяка хапка и глътка, и дума, и прегръдка означават безгранично щастие. Кой би могъл да опише това единствено с чувалчето думи, с което разполагаме?

Пребивава си на границата между нашия и някакъв метафизичен свят този Зорбас. А разказвачът в романа си е надянал прост човешки хомот и се мъчи да го изхлузи. Усеща той, че има нещо необикновено в Зорбас, жадно пие от скиталческите му разкази и се диви на договора, който старият македонец е сключил с живота – да граби с пълни шепи от него и да не му дължи лихви. За кратко и разказвачът дори успя да постигне от онова лелеяно безвремие…
„Бях щастлив и знаех това. Докато изживяваме някакво щастие, трудно съзнаваме това; едва когато премине и погледнем зад себе си, изведнъж разбираме – понякога и с изненада – колко сме били щастливи. Аз обаче, на този критски бряг, изживявах щастието си и знаех, че съм щастлив.“

Философията на Алексис Зорбас е простичка – „… да нямаш никакви амбиции и да работиш като вол, сякаш си изпълнен с всички амбиции; да живееш далеч от хората и да ги обичаш, без да имаш нужда от тях. Да е Коледа, да си хапнеш, да си пийнеш добре и след това да се изплъзнеш сам от всички клопки, а над теб да са звездите, отляво – земята, отдясно – морето, и да осъзнаеш изведнъж, че в сърцето ти животът е извършил и последния си подвиг и се е превърнал в приказка“. И какъв е смисълът да прочетеш всички книги на света, ако не можеш да достигнеш до тази нирвана? Как става така, че един неук обикновен работник е толкова блажен, а един „писарушка“ с умните си книги под мишница не знае какво да прави със себе си и не може да каже защо става така, че умираме? Може би всичко е въпрос на усещане за света. Но в крайна сметка ги има и границите, онези личните, които сами сме си разграфили:
„Когато бях дете – велики стремежи, свръхчовешки копнежи, седях сам и въздишах, защото светът не можеше да ме побере.
А после, полека-лека, с времето, ставах все по-благоразумен; поставях граници, отделях силното от слабото, човешкото от божественото, държах здраво хвърчилото си да не избяга.“

Не е ли толкова парадоксално? Уж с възрастта все повече неща от света виждаме и научаваме и би трябвало той да се разширява, а всъщност с течение на времето става все по-малък и ни отеснява непоносимо (Сещате ли се за „Шоуто на Труман“? Не ви ли прилича толкова много на измисления картонен свят, в който повечето от нас живеем?). Да запазиш детския си възторг от това, което те заобикаля, е дарба. Да живееш така, все едно за пръв път виждаш всяко нещо, е състояние на духа. Подозирам, че хората, които са достигнали това, в известна степен са някъде „отвъд“. Ще ми се да мога и аз да видя как е там.