Направо към съдържанието

Макс Хоркхаймер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Макс Хоркхаймер
Max Horkheimer
германски социолог и философ
Роден
Починал
7 юли 1973 г. (78 г.)
Учил вМюнхенски университет
Гьоте университет Франкфурт на Майн
Фрайбургски университет
Научна дейност
ОбластСоциология
Учил приХанс Корнелиус
Работил вГьоте университет Франкфурт на Майн
Колумбийски университет
Чикагски университет
Видни студентиЮрген Хабермас
Публикации„Диалектика на Просвещението“ (1947)
Наградимедал „Гьоте“ на град Франкфурт (1953)
почетен гражданин на Франкфурт на Майн (1960)
Философия
РегионЗападна философия
ЕпохаФилософия на XX век
ШколаФранкфуртска школа
Идеикритическа теория, културна индустрия, авторитарна личност, залез на разума, критика на инструменталния разум
ПовлиянИмануел Кант, Георг Вилхелм Фридрих Хегел, Теодор Адорно, Вилхелм Дилтай, Артур Шопенхауер
ПовлиялТеодор Адорно, Херберт Маркузе, Юрген Хабермас, Валтер Бенямин, Ерих Фром
Макс Хоркхаймер в Общомедия

Макс Хоркхаймер (на немски: Max Horkheimer) е германски социолог и философ.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 14 февруари 1895 г. в Щутгарт в еврейско семейство. Получава висше икономическо образование, но още като студент преориентира интересите си към философията и социологията. Посещава лекции на Макс Вебер. През 1922 г. получава първата си научна степен по философия. През 1925 г. защитава дисертация върху Кантовата критика на способността за съждение и става хоноруван (приват) доцент.

Той е един от основателите на Франкфуртския институт за социални изследвания и негов директор (1931 - 1965). Издател е на „Списание за социални изследвания“ (1931 - 1941) към института. За професор е избран през 1930 г. След идването на нацистите на власт, принуден да напусне Германия и се установява първоначално в Женева, където организира филиал на Института. Такъв филиал се създава и в Париж. Там в 1936 г. заедно с Ерих Фром и Херберт Маркузе издава обемистия сборник Студии върху авторитета и семейството, за който пише встъпителна студия. [1] По-късно, с най-близки сътрудници, Хоркхаймер възражда института в САЩ, при Колумбийския университет.

Паметна плоча върху стената на сградата във Франкфурт на Майн, в която Хоркхаймер живее между 1950 и 1963 г.

В началото на 50-те години се завръща заедно с Адорно в Германия. Между 1951 г. и 1953 г. е ректор на Франкфуртския университет. Негов наследник в Института е Алфред Шмидт, който издава пълните му Събрани съчинения в 19 тома.[2]

През 1960 г. става почетен гражданин на Франкфурт на Майн.

Умира на 7 декември 1973 г. в Нюрнберг, Германия.

Приноси

[редактиране | редактиране на кода]

Хоркхаймер е безспорно една от най-изтъкнатите фигури на Франкфуртската школа и на критическата теория. Някои от главните си идеи разработва в съавторство с Теодор Адорно. През 1944 г. двамата разпространяват ръкопис на своя работа, първоначално със заглавието „Философски фрагменти“. През 1947 г. той е издаден като „Диалектика на Просвещението“, при което добива популярност и оттогава книгата се превежда на множество езици.[3]

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Über Kants Kritik der Urteilskraft als Bindeglied zwischen theoretischer und praktischer Philosophie. Habilitation. Frankfurt am Main 1925.
  • Anfänge der bürgerlichen Geschichtsphilosophie. Kohlhammer, Stuttgart 1930.
  • Die gegenwärtige Lage der Sozialphilosophie und die Aufgaben eines Instituts für Sozialforschung. Öffentliche Antrittsvorlesung bei Übernahme des Lehrstuhls für Sozialphilosophie und der Leitung des Instituts für Sozialforschung am 24. Januar 1931 / gehalten von Max Horkheimer. Englert & Schlosser, Frankfurt am Main 1931.
  • Dämmerung. Notizen in Deutschland. (unter d. Pseud.: Heinrich Regius). Oprecht und Helbling, Zürich 1934.
  • mit Erich Fromm, Herbert Marcuse: Studien über Autorität und Familie: Forschungsberichte aus dem Institut für Sozialforschung. Paris 1936. (pdf) (Nachdruck: zu Klampen, Lüneburg 2005, ISBN 3-934920-49-7)
Титулна страница на „Диалектика на Просвещението“, 1947 г.
  • mit Theodor W. Adorno: Philosophische Fragmente. (hektographiertes Typoskript). Institute of Social Research, New York/ Los Angeles 1944.
  • mit Theodor W. Adorno: Dialektik der Aufklärung. Philosophische Fragmente. Querido Verlag, Amsterdam 1947. (Nachdruck: Fischer 1988, ISBN 3-596-27404-4)
  • Eclipse of Reason, 1947. Deutsche Ausgabe unter dem Titel: Zur Kritik der instrumentellen Vernunft. Übersetzt von Alfred Schmidt. S. Fischer Verlag, Frankfurt am Main 1967.
  • Zum Begriff der Vernunft. Festrede bei der Rektoratsübergabe der Johann Wolfgang Goethe-Universität am 20. November 1951. Vittorio Klostermann, Frankfurt am Main 1952.
  • Survey of the social sciences in Western Germany: a report on recent developments. Libr. of Congress, Reference Dep., European Affairs Div., Washington 1952.
  • Akademisches Studium; Begriff der Bildung; Fragen des Hochschulunterrichts. In: Gegenwärtige Probleme der Universität. Klostermann, Frankfurt am Main 1953.
  • Über die deutschen Juden. Vortrag. DuMont, Köln 1961.
  • Um die Freiheit. Europäische Verlagsanstalt, Frankfurt am Main 1962.
  • Über das Vorurteil. Westdt. Verl., Köln u. a. 1963.
  • Autoritärer Staat. Die Juden und Europa. u. a. Aufsätze 1939–1941. de Munter, Amsterdam 1967.
  • Die Sehnsucht nach dem ganz Anderen – Ein Interview mit Kommentar von Helmut Gumnior (Stundenbücher). Furche, Hamburg 1970, ISBN 3-7730-0023-5.
  • Traditionelle und kritische Theorie: Fünf Aufsätze. 7. Auflage. Frankfurt am Main 2011, ISBN 978-3-596-11328-6.
  • Vernunft und Selbsterhaltung. Fischer, Frankfurt a.M. 1970.
  • Sozialphilosophische Studien: Aufsätze, Reden und Vorträge 1930–1972; mit einem Anhang über Universität und Studium. Athenäum Fischer Taschenbuch Verlag, Frankfurt am Main 1972.
  • Werner Brede (Hrsg.): Gesellschaft im Übergang: Aufsätze, Reden und Vorträge 1942–1970. Athenäum-Fischer-Taschenbuch-Verlag, Frankfurt am Main 1972, ISBN 3-596-26545-2.
  • Aus der Pubertät: Novellen und Tagebuchblätter. Kösel, München 1974, ISBN 3-466-10016-X.
  • Die gesellschaftliche Funktion der Philosophie. Ausgewählte Essays. Suhrkamp, Frankfurt am Main 1988, ISBN 3-518-01391-2.
  • Th. W. Adorno/M. Horkheimer: Briefwechsel 1927–1969, 5 Bände, hrsg von Ch. Gödde und H. Lonitz, Suhrkamp, Frankfurt am Main 2003 ff.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Horkheimer, Fromm, Marcuse, Studien über Autorität und Familie, Forschungsberichte aus dem Institut für Sozialforschung. Paris 1936, S. 3-76
  2. ↑ Horkheimer M., Gesammelte Schriften. Bände 1–19. Herausgegeben von Alfred Schmidt und Gunzelin Schmid Noerr. S. Fischer Verlag, Frankfurt am Main 1985–1996.
  3. ↑ Хоркхаймер М. и Адорно Т., Диалектика на Просвещението, София: ГАЛ-ИКО, 1999.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Макс_Хоркхаймер&oldid=11729142“.