Дуализъм (религия)

Вижте пояснителната страница за други значения на Дуализъм.

Като дуалистични (на латински: duo, dualis: две, двойствен) биват определяни философските и/или религиозни системи, защитаващи наличието на две основни начала (принципа, естества, същности), разглеждани като напълно независими едно от друго и антагонистични (намиращи се в постоянна борба помежду си): доброто и злото, силите на светлината (познанието, красотата и духовността) и тъмнината (мракобесието, злобата, греха и порочността), Бог и Сатаната. Дуализъм е всяко учение, което за разлика от монизма, възприема не едно, а две основополагащи начала. Най-широко терминът за доброто и злото, греховността и светостта е застъпен в християнското богословие и терминология, където двете начала са доброто и злото, светлината и тъмнината и т.н. Намира приложение също в класификацията на философските учения, където разбирането е по-широко, в зависимост от конкретната употреба. По-тясно значение има при марксическото деление на философските школи, където означава равнопоставеност на материята и духа и съответно на дефинираните от марксическата терминология философски системи на материализъм и идеализъм – терминология, която по инерция продължава да се употребява в ограничена част от днешните философски среди в България. В по-широк смисъл и предимно като епитет думата се употребява в политологията, социологията и др.

В по-тесен смисъл понятието се отнася за гностическите теогонични и космогонични митове, обясняващи присъствието на злото и човешката грешност в света (ентропията), като творение на вечно противопоставящия се на доброто и Бога Дявол.

Тези религиозни или метафизични схващания могат да бъдат повече или по-малко крайни, издигайки образа на Дявола до равнопоставеност на Добрия Бог (Бог на светлината, доброто начало) и приписвайки му участие в творението на материалния свят и човека („тварността“).

Изясняването на понятието дуализъм може да бъде осмислено единствено в противопоставянето му на монизма, разбран като философски опит да се превъзмогне идеята за вечната борба между доброто и злото в света, и особено в човешката природа (същност). И двете философски системи (сходни, дори, когато полемизират помежду си) се противопоставят на пантеизма.

Произход на термина

Използван е за първи път от Том Хайд през 1700 г. ^[1] като богословски термин за означаване на дуализма на персийската религия, наречена по-късно зороастризъм; в същия смисъл бива използван от Пиер Бейл (Bayle) ^[2] и Лайбниц ^[3].

Християн фон Волф ^[4] го въвежда като философско и онтологично понятие, за да означи вечната човешка борба между тленността (тварността) и духовността. Противопоставя го на монизма на Тома Аквински, който дефинира като философски опит да се надмогне този изконен антагонизъм.

История

Дуализмът е в основата на много от древните религии и философии, оформили значима част от теогонните и космогонни митове в Китай, Египет, и особено Персия. Персийската религия реформирана от Зороастър ок. VI в., се основава на противопоставянето на едно вечно и добро начало Ормузд (Бог) на злото в образа на Ариман.

Различни форми на философски и религиозен дуализъм се срещат в онтологичните схващания на Питагор: в противопоставянето между крайност и безкрайност, четност и нечетност и производните им. Открива се и в представите на Емпедокъл за приятелството и омразата, които Аристотел разбира като Доброто и Злото ^[5]. В космогонните идеи на Анаксагор за първичния хаос и разума (nous) и в тези на атомистите, които боравят с представи за безкрайната празнота и множествеността на невидимите частици.

Особено ярко е присъствието му у Платон, в идеята му за наличието на два свята: разумният – този на идеите, вечното, необходимото и непреходното; и чувствителния свят на материята – временна, преходна и тленна. От неговите възгледи тръгва и пренебрежението към материалния свят и идеята за тялото (тленността) като тъмница за душата, така както се възражда в неоплатонизма, но с нововъведението на доктрината за еманацията като връзка между тези двата свята.

Някои от характерните за дуализма особености, като философска и особено като религиозна система се откриват в една или друга степен в:

В западноевропейската следренесансова философия, силно повлияна от католицизма и борбата между реформизма и контрареформизма се размива разликата между религиозните и идейни онтологични категории. Във философски смисъл Декарт, противопоставя дух (res cogitans) и материя (res extensa). Това е вид дуалистично гледище. Имануел Кант, от своя страна, въвежда нова дуалистична представа за чистия и практичен разум, естествения свят на видимото (феномен), детерминизма и моралния свят на реалността в себе си (nóumen) и свободата. Последвателите му продължават да задълбочават противопоставянето на духовното и материалното, докато монизмът, повече религиозен, отколкото философски, се развива към схващане на реалността като единство, в което различията дори когато ни изглеждат несъвместими поради ограничеността на познанието ни, могат да се определят единствено като степени на тази реалност.

Дуализъм в древния Изток

Подобно на всички други религиозно-философски системи, мисълта на древна Индия е пронизана от идеята за дуализъм между битието на Твореца Брахма и неговото творение: Атман личното, субективното битие на отделния индивид – Аз-ът. Дихотомията (основно противоречие) между понятията Добро и Зло още не съществува. Несъвършенството в мирозданието, индивида и причината за страданието се обясняват и преодоляват посредством преодоляването на дихотомията между:

невежество – знание;
заблуда, илюзия – просветление;
страдание – освобождаване от оковите на страданието, просветление.

Индия

Санкхя

Космологичната система на Санкхя разграничава Пуруша (Аз, дух, съзнание) от Пракрити – субстанциална първопричина (материя, природа).

Пракрити е независима и активна същност, но е лишена от съзнание – тя е основа на всичко съществуващо.
3 –те гуни направляват развитието на Пракрити. Това са сатва (светло начало, радост), раджас – стимулиращ елемент (движеща сила), който поражда страдание и тамас отрицателно, тъмно начало, което поражда апатия. Пуруша (Аз) е пасивно но съзнателно начало. ^[6]
Основното невежеството (Авидия) е следствие на смесването на това което е Аз-ът и онова, което той не е, или от смесването на Пракрити и Пуруша. Душата достига до своята крайна цел – своето освобождение, когато осъзнае дълбоката разлика между тези две същности.

Веданта

Брахма е въплъщение на творческия принцип на вселената, персонификация на абсолюта като висше

обективно начало. От неготово уплътнено битие в телесното тленното възниква светът на живите същества и явленията. Брахма определя и хронологията на света. Брахман живее сто свои години, всяко от които е равна на 311 040 000 000 000 човешки години Дейността на Брахма е циклична. ^[7] Брахма е деен през денят, тогава вселената, създадена от дъхът на Брахма е изявена. Нощта на Брахма е време на неговия отдих от творческия акт и пребиваване в не деяние.

Атман е субективното индивидуално битие и психика, Азът и физическото тяло. Като субективно индивидуално начало Атман е в общение с обективната първична реалност – Брахма, който трябва да почита и като крайна цел да постигне тъждество и идентичност на обективното и субективно битие, сливане с Брахма или просветление.
Мая е материалният принцип на вселената, силата на Брахма. Тя е разделителната и отличителна граница между Брахма и Атман, индивидуалното и обективно битие, между материята и абсолютното. Мая е незнание, космическа илюзия, която покрива Брахма от човешкия взор, така, че човек вижда само многообразието на вселената, а не единството на реалното, абсолютно битие. Мая има два взаимно противоречиви и допълващи се аспекта: Авидя (незнание) и Видя (знание). Авидя води до привързаност към света, а Видя, до абсолютното постигане и сливане с Брахма, при което тези две противоположности изчезват. ^[8]

Китай

В Древно китайската космогония двете полярни противоположности Ин (мъжкото, активно начало) и Ян (женското, пасивно начало) създават Небето, Земята и цялата Вселена. Те са в същността на всичко съществуващото, но и двете са проявление на Дао. Тяхното взаимодействие, постоянното преливане и промяната на съотношението между тях пораждат вечно променящата се вселена, всички проявления на нещата и събитията, които съществуват.

Израел

Богът на Израел е едновременно тук, във всяко нещо, едновременно трансцендентен и иманентен, личен и нематериален, присъстващ и отсъстващ. Бог има два аспекта: суровостта и милосърдието, които се сливат в най-високата точка на любовта.

Кабалла

Светът е божия еманация, а Бог (Ен-Соф) – е абсолютно неопределима и лишена от атрибути безпределност. В акта на сътворение на света и нещата Ен-Соф ограничава своята безпределност и същевременно изявява различни страни и качества на своята същност. Безликият Бог се въплътява и разгръща проявлението на своята същност в света, като изминава пътя на „Дървото на живота“ и десетте Сефирот". В своята съвкупност „сефирот образуват космичното тяло на съвършеното същество и първият човек: Адам Кадмон.^[9] Последната степен на божието проявление кабалистите наричат Асия: действеност, правене в света на материята.
Божият творчески акт на сътворението се осъществява в няколко последователни етапа:

Бог се оттегля в себе си (цимцум),
Грехът разбива вселената (шевира),
Чрез молитвата и светостта си праведникът трябва да възстанови счупените парченца и целостта на света, обединен с волята на словото (тикун).

Сътворената реалност е съставена от няколко феноменални реалности:

Олам ацилут, светът на еманацията, който съответства на най-висшите духовни реалности,
Олам абериах, светът на съзиданието
Олам айецира, светът на съзиданието, който е светът на душата и накрая
Олам асия, светът на действието т.е. светът в който се движи материята. ^[10]

Античност

Неоплатонизъм

^[11]Редица школи в Древна Гърция и Рим, които тълкуват диалозите на Платон и систематизират неговото учение.

Още Плотин и неговите ученици Амелий и Порфирий разработват основните понятия на неоплатонизма. Битието е йерархично а най-висшето начало е Единното благо. Това висше начало може да бъде постигнато само във висш мисловен екстаз и изразено само посредством отрицания (апофатично). Еманацията на единното се спуска в низходящата йерархия и създава последователно битието на:

ума (Нус) и съдържащите се идеи в него;
душата: (Психе), насочена към ума и чувствения космос, който има вечно битие във времето.

Религиозен дуализъм и християнската представа за Злото

Основната критика на православните и католически богослови към дуалистичните схващания се дължи на страха, че разбирането им за злата сила като демиург (паднал ангел, дявол или демон) и независима от човека онтологична категория, съперничаща си по могъщество с Бога, ако се изведе до крайност, стига до оневиняването на грешника (падналия поради първородния грях човек: „първи Адам“) и отричането на личната му отговорност, произтичаща от християнската представа за свободната воля. Това проличава в съчиненията на Аврелий Августин, използвани, като един от редките и основни източници на сведения за манихейската доктрина. Другият знаменит защитник на католическите догми от разобличаващите ги философски течения, продължаващи рационализма на Пиер Абелар и Авероес, както и от антицърковните народни движения на катари и валдензи, е Тома Аквински, считан за основател на монизма в западната философия. В трактата си Summa contra gentiles той защитава няколко тези, занимавали умувете на съвременниците му и в опита си да надмогне дуалистичното противопоставяне на двете несъвместими начала (принципа, природи, естества) – Добро и зло, постулира какво „не може“ да направи иначе Всемогъщият Бог, именно защото противоречат на природата Му:

Бог не може да е тварна и тленна плът.
Не може да промени Сам Себе си.
Не може да се провали, умори, разкае, забрави, ядоса или натъжи.
Не може да отнеме човешката душа.
Не може да изтрие миналото.
Не може да съгрешава (греши).
Не може да създаде друг Бог.
Не може да престане да съществува.

Развитие и приемственост

Дуалистична е теогонията и космогонията на появилите се в лоното на ранното християнство школи, опитвайки се да търсят произхода на злото в „Принца на този свят“ – Светлоликия (Луцифер – Lucifer) (Сатана/Сатанаил, Дявола) и извън Светия и премилостив Бог (у когото „няма и помен от зло“), заклеймени по-късно от официалното християнство като ереси:

Гностицизма
Манихейството
Присцилянството: учението на Присцилиян, обвинено от католическите полемисти като гностично и манихейско.

Средновековно възраждане

Манихейството^[12] се възражда в края на първото християнско хилядолетие като неоманихейство ^[13], в лицето на народните и реформаторски антицърковни и антифеодални движения на:

В ученията на:
- Поп Богомил^[16] и поп Йеремия^[17]
- Петър Валдо
- Джовани ди Луджо, смятан от съвременните учени ^[18] за автор на средновековния философски трактат на катарите от началото на XIII век познат като Книга за двете начала/двата принципа (Liber de Duobus Principiis) и открит в архивите на инквизицията в средата на миналия век. ^[19]
- Свети Франциск и фракциите на францисканския орден: бегини и бегарди.
- Йоаким от Фиоре
- Джон Уиклиф^[20]

Връзка с протестантската Реформация

Някои от видните реформатори и рационалисти виждат в последните кълновете на протестантската Реформация, и се смятат за техни идейни продължители.

В съвремието ни

Съвременното възраждане на дуалистичните учения може да се открие в теософията, дъновизма и движението Нова Ера (New Age).

Видни представители:
- Петър Дънов
- Елена Блаватска

Вижте също

Дуалистична монархия

Източници

↑ Historia religionis veterum Persarum, Oxford 1700, 114
↑ Dictionnaire historique et critique, Rotterdam 1697, art. Zoroastre
↑ Essays de Théodicée, 1710, 11, 144, 149
↑ Psychologia rationalis, Francfort y Leipzig 1734, 34
↑ Метафизика, 1,4, 984b-985a
↑ Философски Энциклопедический словарь, Москва 1989
↑ Мифы Народов Мира, т.I, Москва, 1987 (Энциклопедия, т.I)
↑ Енциклопедичен речник на източната мъдрост, Гуторанов, 1996
↑ Мифы Народов Мира, т.I, Москва, 1987 (Энциклопедия, т.I)
↑ Еврейската мисъл, Андре Шураки, Панорама, 1955
↑ Философски Энциклопедический словарь, Москва 1989
↑ Henri-Charles Puech, Sur le Manichéisme et autres essais, Flammarion, Paris, 1979.
↑ Dmitrij Obolensky, The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaesm, Univ. Press, Cambridge, 1948; Дмитрий Оболенски, Богомилите. Студия върху балканското новоманихейство, изд. Златорог, София, 1998.
↑ Юри Стоянов, Другият Бог. Дуалистичните религии от Античността до катарската ерес, изд. Кралица Маб, 2006.
↑ Георги Василев, Български богомилски и апокрифни представи в английската средновековна култура, изд. Корени, 2001.
↑ Димитър Ангелов, Богомилството, изд. Булвест-2000, София, 1993.
↑ Йордан Иванов, Богомилски книги и легенди, изд. Наука и изкуство, София, 1970.
↑ Francesco Zambon, Il libri dei due principii e altri testi catari, 1997.
↑ Antoine Dondaine, „Les Actes du Concile Albigeois de Saint-Félix de Caraman. Essai de critique d'authenticité d'un document médiéval“ в Miscelanea Giovani Mercati, Roma, 1946, V, 324 – 355.
↑ Georgi Vasilev, Dualist Ideas In The English Pre-Reformation And Reformation (Bogomil-Cathar Influence on Wycliffe, Tyndale, Langland and Milton), Bul- Koreni Publishing House, Sofia, 2005. Статии: „Bogomils and Lollards: Dualistic Motives in England during the Later Middle Ages“, Etudes Balkaniques, 1, 1993, с. 97 – 111; „Traces of the Bogomil Movement in English“, Etudes Balkaniques, 3, 1994, с. 85 – 94; „Bogomils, Cathars, Lollards, and the High Social Position of Women during the Middle Ages“, Facta Universitatis. Series Philosophy and Sociology 2.7, 2000, с. 325 – 36.

Външни препратки

((en)) Речник История на идеите: Архив на оригинала от 2005-03-05 в Wayback Machine. Дуализмът във Философията и Религията

[1] Historia religionis veterum Persarum, Oxford 1700, 114

[2] Dictionnaire historique et critique, Rotterdam 1697, art. Zoroastre

[3] Essays de Théodicée, 1710, 11, 144, 149

[4] Psychologia rationalis, Francfort y Leipzig 1734, 34

[5] Метафизика, 1,4, 984b-985a

[6] Философски Энциклопедический словарь, Москва 1989

[7] Мифы Народов Мира, т.I, Москва, 1987 (Энциклопедия, т.I)

[8] Енциклопедичен речник на източната мъдрост, Гуторанов, 1996

[9] Мифы Народов Мира, т.I, Москва, 1987 (Энциклопедия, т.I)

[10] Еврейската мисъл, Андре Шураки, Панорама, 1955

[11] Философски Энциклопедический словарь, Москва 1989

[12] Henri-Charles Puech, Sur le Manichéisme et autres essais, Flammarion, Paris, 1979.

[13] Dmitrij Obolensky, The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaesm, Univ. Press, Cambridge, 1948; Дмитрий Оболенски, Богомилите. Студия върху балканското новоманихейство, изд. Златорог, София, 1998.

[14] Юри Стоянов, Другият Бог. Дуалистичните религии от Античността до катарската ерес, изд. Кралица Маб, 2006.

[15] Георги Василев, Български богомилски и апокрифни представи в английската средновековна култура, изд. Корени, 2001.

[16] Димитър Ангелов, Богомилството, изд. Булвест-2000, София, 1993.

[17] Йордан Иванов, Богомилски книги и легенди, изд. Наука и изкуство, София, 1970.

[18] Francesco Zambon, Il libri dei due principii e altri testi catari, 1997.

[19] Antoine Dondaine, „Les Actes du Concile Albigeois de Saint-Félix de Caraman. Essai de critique d'authenticité d'un document médiéval“ в Miscelanea Giovani Mercati, Roma, 1946, V, 324 – 355.

[20] Georgi Vasilev, Dualist Ideas In The English Pre-Reformation And Reformation (Bogomil-Cathar Influence on Wycliffe, Tyndale, Langland and Milton), Bul- Koreni Publishing House, Sofia, 2005. Статии: „Bogomils and Lollards: Dualistic Motives in England during the Later Middle Ages“, Etudes Balkaniques, 1, 1993, с. 97 – 111; „Traces of the Bogomil Movement in English“, Etudes Balkaniques, 3, 1994, с. 85 – 94; „Bogomils, Cathars, Lollards, and the High Social Position of Women during the Middle Ages“, Facta Universitatis. Series Philosophy and Sociology 2.7, 2000, с. 325 – 36.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

[13]

[14]

[15]

[16]

[17]

[18]

[19]

[20]