69 градуса и 35 минути на север

09.07.2017, Кикиктарук, Северна Канада.

Вятърът не е спрял вече цяла седмица – днес смени посоката си и вместо едвам да затварям вратата на дървената къща, в която сме отседнали по време на експедицията, сега едвам я отварям. Иначе всичко останало си е кажи-речи същото, поне на пръв поглед – винаги е светло, почти залезите (понеже слънцето така и не се скрива напълно) са дълги и красиви, а дните ни на терен се нижат ту бързо, ту бавно. Понякога работата ни спори, друг път по-малко – метеорологични условия, човешки характери, липса на комуникация със света отвъд острова, изобщо предпоставки за сложни ситуации бол. И все пак, в края на деня всичко е толкова тихо и спокойно. За секунди само, после свистенето на вятъра превзема всичко, но пак си е спокойно, по свой си шумен и ветровит начин. От ден на ден хълмовете стават все по-зелени, снегът се топи повсеместно, а в морето почти не останаха късове лед. Около малкото постройки на острова щъкат новоизлюпени дъждосвирци – в нормални условия оперението им се слива почти перфектно с тревата, сега мине се не мине и вятърът за секунда ги повдига и издава скривалището им. Някъде другаде вятърът навява шума и найлони, тук – дъждосвирци.

Скоро ще станат две седмици откакто пристигнахме на Кикиктарук, известен още като остров Хершел. Посрещнаха ни местните рейнджъри, орнитолог, заледено море, разцъфнали алпийски цветя, черни кайри (единствената колония на тези морски птици в западния Арктик) и много растения за изучаване – първо какви растения се срещат и в какво изобилие, после дата на първи отворен цвят, последно отвеяно венчелистче, нов растеж и подобни. Красиво е. Достатъчно красиво, че трудностите да си заслужават. Понеже тенденционно се спасявам в думи, ето ме и сега – мъглива вечер, чай, музика и думи, които тук само аз разбирам. Ех, човешките взаимноотношения! Спектакъл от недоразумения, несигурности, накърнени гордости и упорство все да сме прави. Идеална практика за това как да си избираме битките – повечето битки тук са дребнави или поне точно сега не си заслужават, та както никога, много неща си премълчавам. Уча се да приемам хората, които нямат никакво намерение да се променят, такива, каквито са. Вместо да натяквам аз колко съм права (а то това, впрочем, се случва),  гледам да създавам предпоставки за позитивни емоции за всички на острова. Мир да има. Поне привиден, аз иначе още си планирам революции наум, ама за по-нататък. Мечтая си за времето, когато ще имам своя научна група. Може би ще повторя същите грешки, със сигурност ще допусна и нови, но и заедно с грешките, пак може да е толкова хубаво! Заедно с грешките, които си признаваме, от които се вдъхновяваме да сме по-добри. Ще има и досадни, глупави грешки с последствия от различна степен, ама в крайна сметка, да сме живи и здрави, ще ги превъзмогнем.

Повечето учени, с които съм работила, обичат своята дисциплина и са безкрайно отдадени на работата си. „Резултати на всяка цена“ – ще работят до късно, ще провеждат своите проучвания в дъжд, студ и пек, ще разтягат границите на възможното, понякога с лекота и финес, друг път с натрапчиво упорство. Аз съм далеч не по-малко упорита или припряна; често са ми казвали, че не е хубаво да искам всичко на всяка цена (и ако може веднага). И все пак, колкото и да обичам екологията, академичната среда, работата на терен, презентациите и де що има нещо научно, за мен „резултати на всяка цена“ не си струва. За мен науката е колкото за откритията, статиите и графиките, толкова и за общността, която прави тези открития. Хората и техните чувства са важни в коя да е професионална сфера.

Довършвам тази публикация седмица след като я започнах – вместо вятър, сега има гъста мъгла и ех, да му се не види и мъглата, баш днес не ни беше нужна. Днес трябваше да пристигне ръководителката ни – очаквам идването й вече повече от месец. Полетът й се отложи един път. Втори път. Трети път. Най-накрая днес трябваше да дойде. Бях щастлива, понеже си свърших моята работа на терен рано и точно се бях върнала в къщата, когато чух самолета да кръжи. Чух самолета, ама така и не го видях – заради мъглата не успя да кацне. Повече от половин час пилотите се опитваха да кацнат, но мъглата така и не се разсея и самолетът се върна обратно. Вероятно утре ще опитат отново. Премеждията на научните експедиции на отдалечени арктически острови! Щастие е да работиш с човек, който обича работата си и който полага усилия да създаде задружен екип, в който всеки е ценен и изслушван. На Кикиктарук наистина е много красиво, но понякога е и самотно. А и природната красота понякога носи повече щастие, когато е споделена – когато има на кого да разкажеш за цветето, което си видял за първи път днес, когато има кой да сподели вълнението ти относно колко е пораснала арктическа върба номер ПС2 ХЕР SALARC3. Та в този ред на мисли, дано утре самолетът да кацне благополучно!