Мануил Палеолог (син на деспот Тома Палеолог)
| Мануил Палеолог | |
| византийски аристкрат от XV век | |
| Роден |
1455 г.
|
|---|---|
| Починал | 1512 г.
|
| Семейство | |
| Баща | Тома Палеолог |
| Майка | Катерина Асенина Закария |
| Братя/сестри | Елена Палеологина София Палеологина Андрей Палеолог |
| Деца | Андрей Палеолог |
Мануил Палеолог (на гръцки: Μανουήλ Παλαιολόγος; 2 януари 1455 – преди 1513) е византийски аристократ – най-малък син на морейския деспот Тома Палеолог, който е брат на последния византийски император Константин XI Палеолог. След падането на Константинопол през 1453 г. и последвалото османско нахлуване в Морея през 1460 г. Мануил и останалите членове на семейството на деспот Тома Палеолог са евакуриани на остров Корфу. След смъртта на деспота през 1465 г. децата му се установяват в Рим, където първоначално за тях полага грижи кардинал Висарион чрез финансова подкрепа от папството.
Парите, предоставени от папството, обаче постепенно са намалени, което принудило Мануил в крайна сметка да напусне Рим през 1474 г., за да търси късмета си като наемник на военна служба при различни благородници и владетели в Европа, включително при Галеацо Мария Сфорца в Милано и Шарл Дръзки в Бургундия. Разочарован от предложенията, които получава, и от папството, което още повече намалява издръжката му, Мануил изненадващо заминава за Константинопол през 1476 г. и се оставя на милостта на султан Мехмед II, който завладява Константинопол 23 години по-рано. Султанът приема щедро Мануил, който остава в Константинопол до края на живота си. Османците го наричат ел Гази („свещен воин“).
Въпреки че в Константинопол Мануил запазил християнската си вяра, той по всяка вероятност е приет на служба в османския флот. Известни са поне двама негови синове – Йоан, който починал млад, и Андрей, който приел исляма.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Живот в изгнание
[редактиране | редактиране на кода]Мануил е роден на 2 януари 1455 г.[1] като втори син на Тома Палеолог, деспот на Морея, и Катерина Закария, дъщеря на Чентурионе II Закария, последния принц на Ахея.[1] След като чичо му Константин XI Палеолог, последният византийски император, загива при защитата на Константинопол, столицата на Византийската империя, на 29 май 1453 г., семейството на Мануил продължава да живее в Морея като васали на османския султан Мехмед II. Но постоянните конфликти между деспот Тома, който се опитва да събере подкрепа за възстановяване на Византийската империя, и брат му Димитър Палеолог, който застава на страната на османците, карат султана да нахлуе в Морея през 1460 г.; Тома, Катерина и децата им се евакуират при венецианите на остров Корфу.[2] След това Тома напуска семейството си, за да отиде в Рим, където е посрещнат и осигурен от папа Пий II.[3] Деспот Тома се надявал, че един ден ще възстанови земите си, и когато започнали приготовления за кръстоносен поход срещу османците (който в крайна сметка никога не се състоял), той лично започнал да обикалия Италия, за да събере подкрепа.[4]
Въпреки че Катерина Закария починала през август 1462 г.[1] и Тома извикал децата в Рим малко след това,[5] Мануил и по-големият му брат Андрей не потеглили веднага, а едва няколко дни преди Тома да умре през 1465 г.[6] Двамата братя и сестра им Зоя пътуват от Корфу до Рим през 1465 г., но пристигат там, след като баща им вече бил починал. По това време Мануил е на 10 години, а Андрей на 12. Децата са поверени на грижите на кардинал Висарион, който бил избягал от Византийската империя през 1439 г. Висарион осигурява образованието на децата, а през юни 1472 г. урежда брака на Зоя с московския княз Иван III.[6] Мануил и Андрей продължават да останат в Рим със съгласието на папата, който признава Андрей за наследник на Тома Палеолог като законен деспот на Морея.[4]
Парите, предоставени на баща им, обаче били намалени за двамата братя. Тома получавал 300 дуката на месец от папата, с допълнителни 200 на месец, осигурени от кардиналите, но след смъртта му кардиналите спрели да предоставят допълнителните суми, а 300-те дуката са разделени между двамата братя, което намалило пенсията им от по 500 до 150. Придворните на Тома се оплаквали, че пенсията му едва едва покривала издръжката на домакинството му, а намаляването ѝ до такава степен за синовете му затруднявала финансовото им положение.[7] Андрей се опитал да спечели пари, като предложил да продаде правата си върху византийската императорска титла на различни владетели в Европа, но тъй като Мануил е втори по ред в линията на онаследяването ѝ (като по-малък брат), той нямал права върху сумата от продажбата на титлата.[8]
Така младият принц напуска Рим в началото на 1474 г., за да пътува из Европа и да търси късмета си, предлагайки услугите си на различни владетели и благородници. През ноември Мануил е в Милано, където предлага на херцог Галеацо Мария Сфорца да постъпи в служба на миланския херцог на някаква военна длъжност.[8] Изглежда, че предложението на херцог не е удовлетворило Мануил, който на следващата година пристига във Водемон в Лотарингия, където предлага подобни услуги на бургундския херцог Шарл Дръзки. Шарл предлага да наеме Мануил срещу месечна заплата от 100 екю, но Мануил отказва, тъй като сумата е твърде малка, за да поддържа свитата му. Скоро след това той отново се завръща в Рим.[9]
Мануил в Константинопол
[редактиране | редактиране на кода]След завръщането си в Рим Мануил открива, че оскъдната папска пенсия, предоставена на него и Андрей, била намалена наполовина под предлог, че са отсъствали продължително от града.[10] Въпреки завръщането си в Рим, двамата братя продължават да получават само половината от предварително договорената сума, като получават само 150 дуката на месец вместо 300.[11] Отчаян от тази финансова ситуация и знаейки, че няма да получи задоволителни предложения в Западна Европа, Мануил отново напуска Рим през пролетта на 1476 г. , когато е на 21-годишна възраст.[9] За голяма изненада на всички останали Мануил пътува до Константинопол, където се оставя на милостта на Мехмед II.[9][10]
Роден след падането на града, Мануил никога преди това не бил виждал Константинопол и вероятно не би бил сигурен какъв прием ще получи.[10] За разлика от приема му в Милано и Водемон, Мануил е приет добре от султан Мехмед II, който се отнася щедро и му осигурява имение, парична издръжка (военна заплата от 100 аспера на ден)[10] и две наложници.[9][12][13] Споразумението между Мануил и султана било подобно на това, което няколко години по-рано султанът сключил с чичото на Мануил – Димитър Палеолог, и Мануил остава да живее щастливо в града до края на живота си.[9][10] Както много други гърци в Османската империя, той остава християнин до смъртта си.[10]
В Константинопол Мануил става известен като ел Гази („свещен воин“) и вероятно постъпил на служба в османския флот.[13] От двете си наложници,[10] а според други от една своя законна съпруга,[14] Мануил имал поне двама сина – Йоан и Андрей,[12] който бил кръстен на брата на Мануил.[13] Докато Йоан умира много млад и като християнин, то по някое време Андрей приел исляма.[12] Мануил Палеолог умира по време на управлението на султан Баязид II (1481 – 1512).[10] Малко се знае за по-нататъшния живот на неговия син Андрей, който за последен път е засвидетелстван при управлението на Сюлейман Великолепни (1520 – 1566 г.).[15] Английският историк Стивън Рънсиман пише, че Андрей приема мюсюлманското име Мехмед паша и служи като дворцов служител в Константинопол.[16] Предполага се, че никой от двамата синове на Мануел не е имал собствени деца.[14] С тяхната смърт измират потомците на най-близките роднини на последните няколко византийски императори.[17]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в Nicol 1992, с. 115.
- ↑ Runciman 1969, с. 171ff.
- ↑ Harris 2013, с. 649.
- ↑ а б Harris 2013, с. 650.
- ↑ Miller 1921, с. 500.
- ↑ а б Harris 1995, с. 538.
- ↑ Harris 1995, с. 543.
- ↑ а б Harris 1995, с. 539.
- ↑ а б в г д Harris 1995, с. 540.
- ↑ а б в г д е ж з Harris 2010, с. 254.
- ↑ Harris 1995, с. 543 – 545.
- ↑ а б в Nicol 1992, с. 115 – 116.
- ↑ а б в Hall 2015, с. 37.
- ↑ а б Runciman 2009, с. 183.
- ↑ Miller 1908, с. 455.
- ↑ Runciman 1969, с. 183 – 184.
- ↑ Nicol 1992, с. 116.
Цитирана литература
[редактиране | редактиране на кода]- Hall, John (2015). An Elizabethan Assassin: Theodore Paleologus: Seducer, Spy and Killer. Stroud: The History Press, ISBN 978-0750962612
- Harris, Jonathan. A worthless prince? Andreas Palaeologus in Rome, 1465-1502 // Orientalia Christiana Periodica 61. 1995. с. 537–554.
- Harris, Jonathan (2010). The End of Byzantium. New Haven: Yale University Press, ISBN 978-0300117868, JSTOR j.ctt1npm19, http://jstor.org/stable/j.ctt1npm19
- ((en)) Harris, Jonathan (2013). Despots, Emperors, and Balkan Identity in Exile. – The Sixteenth Century Journal, 44(3), 643–661, JSTOR 24244808, http://jstor.org/stable/24244808
- Mallat, Peter (1990). The Palaiologos Family After 1453: The Destiny of an Imperial Family. – Macedonian Studies, 7, 55–64, http://opac.regesta-imperii.de/lang_en/anzeige.php?aufsatz=The+Palaiologos+Family+After+1453%3A+The+Destiny+of+an+Imperial+Family&pk=21661
- Miller, William (1908). The Latins in the Levant: A History of Frankish Greece (1204–1556). E. P Dutton and Company, OCLC 1106830090, https://archive.org/details/latinsinlevanta00millgoog
- Miller, William (1921). Miscellanea from the Near East: Balkan Exiles in Rome. Essays on the Latin Orient. Cambridge: Cambridge University Press, OCLC 457893641
- Nicol, Donald M. (1992). The Immortal Emperor: The Life and Legend of Constantine Palaiologos, Last Emperor of the Romans. Cambridge: Cambridge University Press, ISBN 978-0511583698
- Runciman, Steven (1969). The Fall of Constantinople 1453. Cambridge: Cambridge University Press, ISBN 978-0521398329
- Runciman, Steven (2009). Lost Capital of Byzantium: The History of Mistra and the Peloponnese. New York: Tauris Parke Paperbacks, ISBN 978-1845118952
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Manuel Palaiologos в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |