Уикипедия

Турци

Турците (на турски: Türkler) са народност от тюркската група, говореща турски език. Те са основната част от населението на Турция и Северен Кипър. Турски малцинства има и в Западна Европа, други части на Азия, Балканския полуостров и по други места. Конституцията на Република Турция не признава съществуването и самоопределението на етнически малцинства в държавата, а определя всички турски граждани като турци. Това води до продължителен конфликт с кюрдската общност, както и до турцизиране на голяма част от нетурските малцинствени групи в страната. Въпреки това според изданието на CIA World Factbook от 2012 г. около 70 – 75% от населението на Турция се състои от етнически турци, кюрдите са около 18%, а други малцинствени групи между 7 и 12%. Според секретен доклад, изготвен за Съвета за национална сигурност на Турция от преподаватели от три турски университета в Източен Анадол, разработен през 2008 г. в страната има приблизително 55 милиона етнически турци, 12,5 милиона кюрди, 2,5 милиона черкези, 2 милиона босненци, 1 милион албанци, 1 милион грузинци, 870 хил. араби, 600 хил. помаци, 80 хил. лази, 60 хил. арменци, 25 хиляди асирийци, 20 хил. евреи и 15 хил. гърци.[9]

Турци
Общ бройнад 80 милиона
По места Турция: 60 000 000 (2020)

 Германия: 1 714 000 – 3 500 000 (2010)
 България: 588 318 (2011)
 Ирак: ~500 000 (2005)
 Франция: 500 000 (2009)
 Нидерландия: 378 000 (2009)
 Великобритания: 300 000 (2009)
 Северен Кипър: 200 000 (2011)
 САЩ: 190 000 (2009)
 Австралия: 190 000 (2008)
 Австрия: 127 000 (2001)
 Белгия: 120 000 (2007)
 Саудитска Арабия: 120 000 (2006)
 Швеция: 100 000 (2009)
 Казахстан: 97 000 (2009)
 Русия: 96 000 (2002)
Северна Македония: 80 000 (2002)
 Швейцария: 80 000 (2007)
 Дания: 60 000 (2010)
 Гърция: 50 000 (2001)
 Румъния: 50 000 (2009)
 Канада: 44 000 (2006)
 Азербайджан: 43 000 (1999)
 Сирия: 30 000 (1961)
 Киргизстан: 21 000 (1989)
 Косово: 18 000 (2005)
 Италия: 18 000 (2009)
 Норвегия: 16 000 (2010)
 Узбекистан: 16 000 (2006)
 Украйна: 9000 (2001)
 Япония: 4000 (2010)

 Хърватия: 300 (2001)
ЕзикТурски език
РелигияМнозинство: ислям[1][2][3][4]
(сунити · алевити · бекташи · шиити)
Малцинство: нерелигиозни[1][5] · християнство[6][7] · юдаизъм[8]
Сродни групиТюркската група
Турци в Общомедия

Тюркски корени

редактиране
  Основна статия: Тюркски народи

Наименованието „тюрк“ е използвано за първи път официално като политическо име през 6 век. Експанзията на пратюркските народи през Евразия е включвала скити (ишкуз), хунну, хуни, печенеги и други степни народи. Въпреки че са водили уседнал начин на живот, по-старата традиция на номадството е създала културна норма, която в най-добрия случай е представена от войнствения им дух, чувство за водачество, навици за подвижен живот, храброст и необикновени умения в стрелбата с лък яздейки. Тюркските народи са използвали свои собствени писмености като руническата орхонска писменост. Традиционните, националните и културните символи на тюркските народи включват звездата и полумесеца, използвани за символи на тюрките още от доислямски времена, когато те практикували шаманизъм, също така вълка, както и синия цвят, желязото и огъня. През 11 век част от тях се заселват в анадолското плато, където се смесват с множеството други етнически компоненти на малоазийския полуостров (арменци, кюрди, асирийци, гърци, араби, перси и др.). По оценки през 11 век населението на анатолийските провинции на империята (в общи линии припокриващи се с територията на днешна Турция) възлиза на около 12 милиона византийци. След битката при Манцикерт през 12 и 13 век в Анатолия се заселват приблизително около 1 милион огузи. Съжителствайки заедно със завареното многобройно население, заселилите се тюркски племена били асимилирани и изгубили характерните за хората от Източна Азия антропогенни черти. Ето защо в днешно време физически те почти не се различават от европейците.

Етногенезис

редактиране
  Основна статия: Произход на турците

Като част от тюркските народи, които говорят езици, принадлежащи към тюркското езиково семейство се смята, че турците имат и някои общи културни и исторически черти с останалите тюрки. Всъщност терминът „тюркски“ представя по-скоро езикова, а не етническа характеристика. Въпреки че говорят език, произхождащ от Централна Азия, биологично съвременните турци са наследници предимно на турцизирано местно население от Анатолия, както и потомци на преселници от Балканите и Близкия изток.[10][11][12][13][14] Асимилацията на завареното население се осъществила първоначално чрез ислямизация, а впоследствие и чрез постепенна езикова и културна трансформация. Независимо от това, пантюркистката идеология намира силна подкрепа в Турция. Турският пантюркизъм е светски и търси опора в османското минало, макар че исторически за огузко заселване в Анатолия може да се говори едва след средата на 11 век. И до днес е твърде спорен туранският генезис на малоазийското население по времето на Османската империя. Последните генетични данни по въпроса за произхода на турците по-скоро изключват, отколкото подкрепят турските пантюркистки стремежи в чисто етнически план.[15][16][17] Следва да се отбележи, че в началото на 20 век в Турция се заражда анатолианизма, който поддържа идеята, че турците са потомци на завареното местно население в Анатолия, но тази идея бързо е изместена от пантюркизма.[18]

Според антрополога Андрю Манго, експерт по Турция, разнообразието на фенотипове сред турския народ може да се опише по следния начин:

„ Турската нация се оформя през вековете на селджукски нашествия и Османска власт. Номадските тюркски завоеватели не изместили автохтонните местни жители: елинизирани анадолци, арменци, хора от кавказки произход, кюрди, асирийци и жители на Балканите – славяни, гърци, албанци и др. Те се смесили с тях, докато от друга страна, много местни хора приели исляма и „се потурчили“. Те присъединили и мюсюлмани от земите на север от Черно море и Кавказ, персийски майстори и арабски учени, като се смесили и с европейски авантюристи, известни на Запад като ренегати. В резултат на това турците днес имат широк обсег на етнически типове. Някои от тях имат леко далекоизточни черти, други типични местни анадолски характеристики, някои от тях, които са произлезли от славяни, албанци или черкези, имат светла пигментация, други са с тъмна кожа, някои имат средиземноморски вид, други централноазиатски, много са с персийски изглед. Числено малка, но важна за търговския и интелектуален елит е групата произлязла от приели Исляма евреи. Човек може да чуе турците как описват някои от своите сънародници като „носоотрязани лази“ (един народ, на брега на Черно море), други като „черни арапи“ (термин, който включва потомците на черните роби), или дори „фелахи“. Но всичките те са приемат за турци. “

Mango, Andrew. 2004. The Turks Today. Overlook Press, pp. 17 – 18.

Наименование

редактиране
  Основна статия: Ислямски миллет

Самото название „турци“ се появява в българската книжнина през втората половина на XVIII век, а придобива гражданственост едва век по-късно. Дотогава за означение на мюсюлманите в империята българите използват думите „агаряни“ и „измаилтяни“. За османските благородници, които имали твърде разнообразен етнически произход, „тюрк“ било обидно название – неговата идентичност била османец. Смята се, че до втората половина на XIX век чувството за тюркска идентичност се среща само сред част от простолюдието с номадско препитание в Мала Азия, но не и сред управляващите и образовани кръгове в империята. През 1860 г. в рамките на политиката на про-европейски реформи Танзимат официалната власт в Империята създава понятието османец, в което се включват всички поданици на империята. Това е опит за изместване на религиозния термин за идентичност (миллет) с политическия (османец). През втората половина на XIX в. се появяват и националистически идеи за тюркска идентичност, като започва да се използва простонароден турски език, вместо османския език, първоначално в поезията. Въпреки че османският език е в основата на днешния турски език, неговата лексика се е състояла от около 70% арабски и персийски заемки, а в него се използвали арабски и персийски граматически конструкции, поради което той започнал много силно да се отличава от разговорните турски диалекти. За част от османската интелигенция започва положителна промяна в отношението към самоназванието тюрк. Въпреки това „турчин“ се възприема и налага официално като термин за национална идентичност едва със създаването на Република Турция след Първата световна война.[19][20][21] Идеята за туранидна подраса започва да играе значителна роля в пантюркизма в края на XIX и началото на XX век. По това време „туранидната раса“ е предложена като обособен подтип в европейската специализирана литература, която се абсорбира от османския елит и дори е частично преведена на османски турски, като допринася за идеята за същността на „турската идентичност“. Тази идентичност е защитена съгласно турските републикански закони и накърняването ѝ се преследва като престъпление съгласно член 301 от турския Наказателен кодекс.

Идентичност

редактиране
  Основна статия: Турски национализъм

Населението в Османската империя било разделено на религиозни общности: правоверни и неверници, като водещ бил т. нар. мюсюлмански миллет (без турски, кюрдски, арабски или помашки миллет). В официалните документи на империята се обозначавала религиозната идентичност на поданиците, определена от опозицията мюсюлмани – немюсюлмани. Поради това, до края на 19 век, не може да се търси устойчива тюркска идентичност на населението в Османската империя, още повече, че имперските ѝ амбиции са насочени към районите на Кавказ, Месопотамия, Арабския полуостров, Египет и Северна Африка, но не и към Средна Азия. Като концепция, пантюркизмът възниква през втората половина на 19 век, а дългосрочната му цел е политическо обединение на всички тюрко-говорещи народи. Пантюркисткото движение първоначално тръгва из средите на обществени дейци кримски и волжки татари с цел обединението на „туранците“ в Османската и Руска империи срещу нарастващото руско геополитическо имперско влияние в Евразия.[22] Следващата стъпка в консолидацията на тюркските народи е една публикация от 1902 г. на списанието „Тюрк“ в Кайро. От страниците на списанието, пантюркистката идея е представена като алтернатива на западнячеството и ислямизацията на теократичната държава на османците. През 1911 г. Юсуф Акчурин започва в Истанбул да издава вестника-брошура „Турска орда“. През 1912 г. писателите Зия Гьок-Алп и Халиде Едиб Адивар издават романа „Нов Туран“, в който се опитват да прославят миналото и бъдещето на тюркската раса (туранидите). Символ на тюркската раса става вълчица, определяна като майка на нацията, на която според легендата преди приемането на исляма са се кланяли турците. Пантюркизмът е припознат и става част от идеологията на младотурците в началото на XX век. Впоследствие имената Турция и турци се утвърждават като наименования на новата държава, появила се след краха на Османската империя и на нейните граждани. Те са с разнороден етнически произход, който освен анадолски жители, като кюрди, ислямизирани арменци и гърци, тюркски заселници и др. включва и много нови преселници в Мала Азия от районите на Балканите, Северна Африка, Близкия изток и Кавказ. Турският изследовател Емре Конгар пише:

„ Турският национализъм е последното национално течение, възникнало със закъснение в периода на разпад на Империята. Управниците на Осмманската империя, виждайки, че държавата им се разпада и осъзнавайки, че тя е възникнала на чужди територии с чуждо население, вероятно са се осъзнали именно като турци. Понятията турска нация и турска родина, както и турски език и турска култура възникват тогава и едва през този период придобиват гражданственост.[23] “

В България

редактиране
  Основна статия: Турци в България

Турците се появяват по българските земи през османското владичество, като част от днешните турци вероятно са потомци на турцизирано местно население. Според управителя на Дунавския вилает през 1878 г. Мидхат паша:

„ Между българите има повече от един милион мохамедани. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чада на същата тази страна, на същата тази раса и от същото това коляно. “

Мидхат паша. Турция в своето минало, настояще и бъдеще, стр. 1152 на френското списание La Revue scientifique de la France et de l'étranger, година VII, януари-юли 1878 г., Париж.

След възстановяването на българската държавност с 1878/1908 те съставляват най-голямото етническо малцинство в България, но с годините започват да намаляват.[24] При преброяването през 2001 г. като турци са се определили 746 664 души[25], а турски за майчин език са посочили 762 516 души.[26] На преброяването през 2011 г. като турци са се определили 588 318 души.[27], а турски за майчин език са посочили 605 802 души[28] Турците живеят главно в източните Родопи и Лудогорието, като са най-голямата етническа група в област Кърджали (66%) и област Разград (47%). Мнозинството от българските турци са мюсюлмани сунити, но има и представители на шиитски групи (алевии).

Бележки

редактиране
  1. ↑ а б Religion, Secularism and the Veil in Daily Life Survey // Konda Arastirma, September 2007. Архивиран от оригинала на 2009-03-25. Посетен на 24 May 2013.
  2. ↑ IHGD - Soru Cevap - Azınlıklar // Sorular.rightsagenda.org. Архивиран от оригинала на 2020-05-25. Посетен на 18 March 2015.
  3. ↑ THE ALEVI OF ANATOLIA: TURKEY'S LARGEST MINORITY // Angelfire.com. Архивиран от оригинала на 2012-04-23. Посетен на 18 March 2015.
  4. ↑ Shi'a // Посетен на 18 March 2015.
  5. ↑ ReportDGResearchSocialValuesEN2.PDF // Ec.europa.eu. Посетен на 12 December 2017.
  6. ↑ TURKEY - Christians in eastern Turkey worried despite church opening // Hurriyetdailynews.com. Посетен на 18 March 2015.
  7. ↑ BBC News - When Muslims become Christians // News.bbc.co.uk. 21 April 2008. Посетен на 18 March 2015.
  8. ↑ The World Factbook — Central Intelligence Agency // Cia.gov. Архивиран от оригинала на 2017-09-20. Посетен на 12 December 2017.
  9. ↑ „Türkiyedeki Kürtlerin Sayısı!“ Milliyet. 2008-06-06.
  10. ↑ Hodoğlugil, U., & Mahley, R. W. (2012). Turkish Population Structure and Genetic Ancestry Reveal Relatedness among Eurasian Populations. Annals Of Human Genetics, 76(2), 128 – 141. doi:10.1111/j.1469-1809.2011.00701.x [1]
  11. ↑ Y-chromosomal diversity in Europe is clinal and influenced primarily by geography, rather than by language Архив на оригинала от 2011-01-14 в Wayback Machine..
  12. ↑ Testing hypotheses of language replacement in the neighbouring Caucasus: evidence from the Y-chromosome. Human genetics. 2003, vol. 112, no3, pp. 255 – 261. ISSN 0340 – 6717, архив на оригинала от 26 юли 2012, https://web.archive.org/web/20120726165222/http://cat.inist.fr/?aModele=afficheN&cpsidt=14599190, посетен на 21 декември 2012 
  13. ↑ Excavating Y-chromosome haplotype strata in Anatolia. Department of Genetics, Stanford University School of Medicine, 300 Pasteur Drive, Stanford, CA 94305 – 5120, USA.
  14. ↑ The Eurasian Heartland: A continental perspective on Y-chromosome diversity.Proceedings of the National Academy of Sciences of the United States of America, Vol. 98, No. 18 (Aug. 28, 2001), pp. 10244 – 10249.
  15. ↑ През 2011 г. Арам Ярдумян и Теодор Г. Шур публикуват своето изследване „Кои са анадолските турци? Преоценка на антропологичните и генетични доказателства.“ В него те доказват невъзможността в дългосрочен план на продължителни генетични контакти между Анатолия и Сибир, и потвърждават наличието на значително мтДНК и Y-хромозомно разминаване между населението в тези райони, с минимално генетично съвпадение. Изследването потвърждава също така липсата на масова миграция от Централна Азия и предполага, че тюркската миграция е била в резултат на нередовни вълни от неголеми преселвания, породили обаче значителна културна доминация на малобройния тюркски елит и последващи мащабни промени в езика и религията на многобройните местни жители на Анатолия. виж:Yardumian A, Schurr TG. 2011. Who are the Anatolian Turks? A reappraisal of the anthropological genetic evidence. Archeol Anthropol Eurasia 50(1): рр. 6 – 43 (Summer)
  16. ↑ Според проучване на етническите турци от Турция извършено през 2012 г., Hodoğlugil разкрива, че има значително припокриване между турците и населението в Близкия изток, както и това от Европа и Южна Азия и доста по-малко с това на Централна Азия, което показва, че генетичното родословие за турците е 45% от района на Близкия изток (вкл. Анатолия и Кавказ), 40% от Европа (вкл. Балканите) и 15% от Централна Азия (вкл. Южна Азия). Турската генетична структура е уникална и е налице значителна комплексност при формирането на турския народ, отразяваща модел на последователно размесване на различни миграционни вълни с местното население. виж: Uğur Hodoğlugil and Robert W. Mahley – Turkish Population Structure and Genetic Ancestry Reveal Relatedness among Eurasian Populations, Annals of Human Genetics, March 2012, Volume 76, Issue 2, pg. 128 – 141.
  17. ↑ Английският историк Стивън Рънсиман в известното си изследване „Падането на Константинопол“ изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители водещи до Ной, като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през еконимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус, а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя (носещ името на Мохамед) отпреди османската династия да се отдаде на валидета-европейки, съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед. Самият Мехмед за да направи впечатление и да привлече към османската кауза гръцките си поданици, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините, който емигрирал в Коня, приел исляма и се оженил за селджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в стеблото му. В своя фундаментален труд „Изследване на историята“, Арнолд Тойнби причислява османската империя и култура към византийската източноправославна цивилизация. Стивън Рънсиман. Падането на Константинопол, стр. 41 – 42 // Издателство на Отечествения фронт, 1984, второ издание. Посетен на 13 юни 2011 г.
  18. ↑ Identity, Culture and Globalization – Annals of the International Institute of Sociology.ISBN 90-04-12873-5, ISBN 978-90-04-12873-6, pg. 182 – 183.
  19. ↑ Islam, secularism, and nationalism in modern Turkey: who is a Turk? Soner Çaǧaptay, Taylor & Francis, 2006, ISBN 0-415-38458-3, p. 4.
  20. ↑ Muslim lives in Eastern Europe: gender, ethnicity, and the transformation of Islam in postsocialist Bulgaria, Kristen Rogheh Ghodsee, Princeton University Press, 2009, ISBN 0-691-13955-5, p. 37.
  21. ↑ In-between spaces: Christian and Muslim minorities in transition in Europe and the Middle East, Christiane Timmerman, Johan Leman, Hannelore Roos, Peter Lang, 2009, ISBN 90-5201-565-1, p. 65.
  22. ↑ Декабрь 1998, журнал „Тюркоман“, Лондон, Пантюркизм: прошлое, настоящее, будущее, Сабирджан Бадретедин.
  23. ↑ Киреев Н. Г., История Турции XX века, ИВ РАН: Крафт+, 2007, стр. 90, ISBN 978-5-89282-292-3.
  24. ↑ Пейковска, П. Демографски аспекти на миграциите в България (1912 - 1944 г.).С., 2019. ISBN 978-954-2903-37-6
  25. ↑ Национален статистически институт. Окончателни резултати от Преброяване 2001. Население към 01.03.2001 по области и етническа група.
  26. ↑ Национален статистически институт. Окончателни резултати от Преброяване 2001. Население към 01.03.2001 по области и майчин език
  27. ↑ Население по местоживеене, възраст и етническа група, от сайта на НСИ, посетен на 31 юли 2011, архив на оригинала от 25 септември 2011, https://web.archive.org/web/20110925165257/http://censusresults.nsi.bg/Reports/2/2/R7.aspx, посетен на 31 юли 2011 
  28. ↑ Население по местоживеене, възраст и майчин език, от сайта на НСИ, посетен на 31 юли 2011, архив на оригинала от 8 декември 2011, https://web.archive.org/web/20111208144648/http://censusresults.nsi.bg/Reports/2/2/R8.aspx, посетен на 31 юли 2011 
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Турци&oldid=12168678“.