Уикипедия

Време

Вижте пояснителната страница за други значения на Време.
Серия статии на тема
Класическа механика
Импулс  · Сила  · Енергия  · Работа  · Мощност  · Скорост  · Ускорение  · Инерционен момент  · Момент на сила  · Момент на импулса
Основни понятия
Пространство  · Време  · Маса  · Тегло  · Гравитация
Формулировки
Нютонова механика  · Механика на Лагранж  · Хамилтонова механика  ·
Раздели
Кинематика  · Динамика  · Приложна механика  · Небесна механика  · Статистическа механика  · Механика на флуидите
Закони за запазване
Закон за запазване на механичната енергия  · Закон за запазване на импулса  · Закон за запазване на момента на импулса
Учени
Галилео Галилей  · Йохан Кеплер
Исак Нютон  · Леонард Ойлер
Пиер-Симон Лаплас  · Жан Лерон д'Аламбер
Жозеф Луи Лагранж  · Уилям Роуън Хамилтон
Огюстен Луи Коши
В момента е 12 декември 2024, 10:25 (UTC)

Време е основно понятие във физиката и четвърто измерение[1] в пространствено-времевия континуум. Според теорията на относителността има три пространствени и едно времево измерение. С него се измерва продължителността и последователността на състоянията и събитията. Времето е една от седемте основни физични величини в Международната система единици, в която основната единица за измерването му е секундата (s).

Времето също е и много общо понятие. То е обект на интерес и от страна на поезията, живописта, психологията, философията[2] и религията. Трудно е да се даде единно и непротиворечиво определение на понятието време, което да удовлетворява всички тези области.

Периодичните събития и периодичните движения още от древността служат като стандарт за измерване на времето. Примери за това са въртенето на Земята около Слънцето, фазите на Луната, движението на махалото и биенето на сърцето.

История на уредите за измерване на времето

редактиране

За измерване на времето може да се говори в две различни форми: математическа абстракция (календар) за дълги времеви интервали — дни, седмици, месеци, години и векове; и механизъм ([часовник]) за измерване на къси времеви интервали — секунди, минути и часове.

Календар

редактиране
  Основна статия: Календар

Календарът е система за отчитане на големи промеждутъци от време, основана на периодичното движение на небесните тела и най-вече Слънцето и Луната. Артефакти от палеолита показват, че Луната е била използвана за отчитане на времето още преди повече от 12 000 години. Шумерската цивилизация въвежда шейсетичната бройна система за отчитане на времето с 360 дни (60х6) плюс още няколко, 60 секунди в една минута, 60 минути в един час и т.н.

Юлианският календар е въведен от римския император Юлий Цезар през 46 г. пр.н.е. При него месеците са по-дълги от лунния цикъл и затова той не е удобен за следене на лунните фази, за сметка на това много точно показва сезоните. Обикновените години имат 365 дена, а всяка четвърта година е високосна, което означава, че има 366 дни. Така продължителността на средната година е 365,25 дни.

Земната тропическа година (времето, нужно за пълна обиколка на Земята около Слънцето) продължава малко по-малко от 365,25 дни (приблизително 365,242 дни) и така с течение на времето календарът постепенно се разминавал със сезоните. Поради тази причина през 1582 папа Григорий въвежда т.нар. Григориански календар, който през следващите столетия е приет за официален в повечето държави.

Часовник

редактиране
  Основна статия: Часовник
 
Часовникът на Кралската обсерватория в Гринуич

Примитивни средства за измерване на времето за известни от дълбока древност.

Така например в Египет около 1500 пр.н.е. е било създадено устройство с Т-образна форма, което измервало времето чрез хвърлената сянка.[3]

Слънчевите часовници използват гномон, за да хвърлят сянка върху отбелязани знаци, калибрирани така, че да отбелязват всеки час. Слънчевите часовници отбелязват местното време.

Най-точните уреди за измерване на времето в древността са водните часовници (наричани още клепсидри). Такъв часовник е намерен в гроба на египетския фараон Аменхотеп I (1525 – 1504 пр.н.е.). Те могат да отчитат времето дори през нощта, но имат този недостатък, че изискват намесата на човек за регулиране на изтичането на водата. Древните гърци редовно са записвали всички астрономически наблюдения с възможно най-точно отчитане на времето. Средновековните арабски инженери са направили няколко подобрения на водния часовник.[4] Първият механичен часовник с пусков механизъм е изобретен от китайците през XI век.

 
Атомен часовник

Пясъчният часовник използва струята на пясъка за отчитане на времето. Най-широка употреба намират в навигацията. Така например Фернандо Магелан използва 18 от тях на всеки кораб при околосветските си пътешествия (1522 г.).[5] Ароматизирани пръчки и свещи са често използвани в църкви навсякъде по света за отчитане на времето. В манастирите в Европа по време на средновековието се използват водни и механични часовници.[6][7] Голям напредък и значително подобрена прецизност бележат устройствата, изобретени от Галилео Галилей и особено Кристиан Хюйгенс, който измисля часовника с махало.

В миналото всеки час е отбелязван с някакъв звуков сигнал, обикновено камбани, които звънят толкова пъти, колкото е часа.

Големината днес на часовниците е различна – от атомни часовници, ръчни часовници до часовници на кули. Те се задвижват от най-различни механизми – гравитация, пружини, електричество и други и се регулират с различни устройства, едно от които е махалото.

Хронометърът е вид часовник, предназначен за измерване на кратки периоди от време с много голяма точност. Името му идва от гръцката митология, по-точно богът на времето Хронос. Най-напред се използва при морската навигация и се нарича морски хронометър. С него се определя географската дължина с помощта на звездната навигация. Джон Харисън е първият, който постига желаната точност с тези уреди.

Днес най-точните устройства за измерване и отчитане на времето са атомните часовници, които могат да запазят точността си до секунда в продължение на милиони години.[8] Те се използват за калибриране на други видове часовници и други видове устройства за отчитане на времето. От 1967 година насам Международната система единици използва за своята единица време – секундата свойствата на цезиевия атом. SI определя секундата като продължителността на 9 192 631 770 периода на лъчението, съответстващо на прехода между двете свръхфини нива на основното състояние на атома на Цезий-133.

Днес, също така Глобалната система за позициониране в съответствие с NTP (Network Time Protocol) може да бъде използвана за синхронизиране на всички системи, свързани с времето.

Около 2006 година, най-малката единица време, която е измерена директно е атосекундата (10−18 s) или 1026 пъти времето на Планк.[9][10][11]

Времеви стандарти и видове време

редактиране
Единици за време
Единица Големина/размерност Бележки
атосекунда 1/1018 s най-краткият период от време
фемтосекунда 1/1015 s
пикосекунда 1/1012 s
наносекунда 1/109 s
микросекунда 1/106 s
милисекунда 0.001 s
секунда SI основна единица
минута 60 s
час 60 минути
ден 24 часа
седмица 7 дни
лунен месец 27.2 – 29.5 дни
месец 28 – 31 дни
тримесечие 3 месеца
година 12 месеца, 365 дни 52 седмици + 1 ден
високосна година 366 дни 52 седмици + 2 дни
тропическа година 365.24219 дни средно
Грегориански календар 365.2425 дни средно
десетилетие 10 години
поколение 17 – 25 години средно
столетие 100 години
хилядолетие 1000 години

Слънчево време

редактиране

Едно денонощие се състои от деня и нощта. Началото на всяко денонощие е в полунощ и се бележи с 00:00 ч. Когато Слънцето е в зенит, времето се отбелязва с 12:00 ч. и се нарича обяд или пладне. Времето между две последователни преминавания на центъра на видимия диск на Слънцето през зенита се нарича истинско слънчево денонощие. Началото на истинското слънчево денонощие е на обяд, а истинското слънчево време може да се отчете със слънчев часовник. То е местно, локално, защото зависи от географската дължина. Неговата продължителност варира, но по принцип слънчевото денонощие е по-дълго от звездното с около 4 минути. Варирането идва от елиптичната орбита на Земята около Слънцето и наклона на земната ос спрямо равнината на орбитата. Земята изминава различни по дължина участъци от орбитата си и затова видимото преместване на Слънцето по еклиптиката също е неравномерно. В резултат през март и септември дните са по-къси, а през юли и декември – по-дълги. За да се избегне това се въвежда средно слънчево денонощие, което е равно на средната за годината продължителност на истинските слънчеви денонощия.

Звездно (сидерично) време

редактиране

Звездното време се измерва спрямо местоположението на звездите на небето. Звездно денонощие е времето за две последователни пресичания на определен небесен меридиан от определена далечна звезда. Звездното денонощие е малко по-късо от слънчевото денонощие – продължителността му е 23 часа 56 минути и 4.09 секунди. Една земна тропическа година се равнява на 366,2422 звездни дни и на 365,2422 слънчеви дни. Причината за по-късото звездно денонощие е комбинацията от въртенето на Земята около оста ѝ и около Слънцето. Двете въртения се извършват в посока, обратна на часовниковата стрелка, гледано от северния полюс. Звездното време се използва предимно от астрономите.

Средно гринуичко време

редактиране

Средно време по Гринуич (GMT) е времеви стандарт, с който са свързани всички часови зони по света. Това време е постоянно през цялата година и не се коригира през различните сезони. Когато Америка е открита през 1492 година, това време е въведено за улеснение на морските пътешественици и изследователи, но не се използва масово до средата на 19 век. През 1840 г. с навлизането в употреба на железниците възниква належаща нужда от стандарт на времето, който да замени местното време на големите градове. По това време са известни триста местни времена, които значително затрудняват транспорта. Средното гринуичко време е прието в САЩ на 18 ноември 1883 г., а официално като стандарт на 1 ноември 1884 г. от Международната меридианна конференция във Вашингтон. След това се приема международната линия за смяна на датата и се определят 24-те часови пояса на земното кълбо. GMT остава стандарт до 1925 г., след което продължава да се използва като официално време само във Великобритания.

Координирано универсално време

редактиране

Координираното универсално време (UTC) е часовото време, спрямо което се изчислява времето в различните часови пояси. То е наследник на средното гринуичко време. Универсалното време се изписва винаги в 24-часов формат.

Единицата за измерване на време в международната система единици е секунда (лат. s, бълг. с). До 1956 г. секундата се определя чрез околоосното въртене на Земята: дефинирана е като 1/86400 част от средното слънчево денонощие. Понастоящем времето се мери най-точно чрез атомни часовници, а секундата се определя като интервал време, съдържащ определен брой трептения на светлина с точно определена дължина на вълната. Тъй като Земята се върти около оста си със скорост, която се променя, макар и в много малка степен, атомното и слънчевото време се разминават. Затова е въведено координираното универсално време (UTC). При него за основа се използва международното атомно време, а при необходимост се добавя (или се изважда) т.нар. високосна секунда, като по този начин UTC се синхронизира с универсалното слънчево време и разликата между координираното и слънчевото време е винаги по-малка от секунда.

Време във физиката и науката

редактиране

Време в класическата механика

редактиране

В класическата механика, създадена от Исак Нютон, времето е непрекъсната величина и се смята за абсолютно и течащо еднакво за всички наблюдатели.[12] Галилеевите преобразувания предполагат, че времето тече еднакво във всички отправни системи. Дори в квантовата механика времето остава външен неквантуван параметър. За основа на измерването се взима някаква периодична последователност на събития, която се установява като еталон за отчитане на времето. На този принцип е основана работата на часовниците.

Времето в класическата физика съществува само по себе си, отделно от пространството и от каквито и да било материални обекти. То определя всички процеси в света. Независимо от сложността си, тези процеси не оказват никакво влияние на хода на времето, поради което то се нарича абсолютно.[13]

Абсолютността на времето се изразява в инвариантността на уравненията на класическата механика относно Галилеевите преобразувания. Времето е еднородно и изотропно, тоест миналото, настоящето и бъдещето са равноправни като физични обекти. Времето тече еднакво навсякъде, не може да бъде променено и образува континуум.[14][15] Важно следствие от еднородността на времето е законът за запазване на енергията.[16] Уравненията на Нютон в класическата механика и тези на Максуел в класическата електродинамика не се променят при смяна на знака на времето, което значи, че в тях времето е обратимо. В термодинамиката времето е необратимо поради закона за нарастване на ентропията (втория принцип на термодинамиката).[17]

Време в квантовата механика

редактиране

В квантовата механика въпреки квантуването на почти всички величини, времето остава външен, неквантуван параметър. То също така е необратимо. Процесът на измерване е несиметричен по отношение на времето. По отношение на миналото той дава вероятностна информация за състоянието на обекта, а по отношение на бъдещето сам създава ново състояние.[18] Съотношението на неопределеност на Хайзенберг се отнася както за времето, така и за енергията.[19]

Време в теорията на относителността

редактиране
 
Лоренцовите преобразувания и представа за релативистка вселена

Айнщайн в своята специална теория на относителността[20] постулира, че скоростта на светлината във вакуум е постоянна величина с една и съща (крайна) стойност във всички инерциални отправни системи. Използвайки тази константа, той синхронизира часовниците, като в резултат на това времето тече различно за различните наблюдатели, движещи се един спрямо друг. Айнщайн също така постулира, че законите на природата са еднакви в инерциални отправни системи. Оттук следва, че събитията, които са едновременни в една инерциална отправна система, може да не са едновременни в друга инерциална система, ако втората се движи спрямо първата. Ходът на времето зависи от движението на системата и по този начин времето и пространството стават взаимносвързани по особен начин (пространство на Минковски).[21] Тази връзка намира математически израз в Лоренцовите преобразувания. В движещите се отправни системи разстоянията се скъсяват по посока на движението, а времевите интервали се удължават спрямо неподвижните отправни системи (тъй като движението е относително, то и промяната на размерите и времената е относителна).[22] Пространството и времето не могат да се разглеждат независимо едно от друго, а образуват неразривно единство, наречено пространствено-времеви континуум.

Общата теория на относителността, опирайки се на принципа за локалната еквивалентност на гравитацията и инерцията, обобщава понятието четиримерно пространство на Минковски (където четвъртата координата е времето) за случая на неинерциална отправна система.[23]. Метричните свойства на пространство-времето във всяка точка стават различни под влияние на гравитацията. Влиянието на гравитационното поле върху свойствата на четиримерното пространство се описва с метричния тензор. В близост до масивни тела ходът на времето се забавя в точки с голям по абсолютна стойност гравитационен потенциал.[24]

Време във философията

редактиране
 
Хронос — бог на времето в гръцката митология

Сред философите са разпространени две гледни точки по отношение на времето. Според едното виждане времето е част от фундаменталната структура на света — измерение, в което събитията се случват последователно. Това е и виждането на Исак Нютон, затова тази гледна точка понякога се нарича нютоновска.[25][26]

Според противоположното мнение времето не се отнася до никакво реално съществуващо измерение, през което могат да пътуват предметите и събитията. Привържениците на това становище вярват, че времето е интелектуална концепция, позволяваща на хората да проследяват, сравняват и подреждат събитията.[27] Това второ виждане, в традицията на Готфрид Лайбниц[28] и Имануел Кант,[29][30] заявява, че пространството и времето не съществуват сами по себе си, а са следствие от това, как хората представят нещата, защото човек може да познае даден обект единствено по начина, по който го възприема.

Ведите — най-ранните текстове в индийската философия и индуизма, датиращи от около 2000 г. пр.н.е., описват древна космология, в която светът преминава през цикли на създаване, разрушаване и повторно раждане, като всеки цикъл продължава 4,32 милиарда години.[31]

Според древногръцката митология подреденият свят (космосът) е възникнал от хаоса. Някои от древногръцките философи обаче вярват, че светът е безначален, а Парменид и Хераклит посвещават специални съчинения на въпроса за същността на времето.[32] Средновековните богослови и философи развиват концепция, според която светът е имал начало. Вярата в сътворението на света означава, че само Бог е безначален, а всичко останало, включително времето, има начало.

Имануел Кант описва времето като интуиция, която ни помага да разберем света.[33] Според него нито времето, нито пространството са веществени. Той ги разглежда като елементи на умствена рамка, изградена въз основа на нашия опит. Според Кант понятията за време, пространство и число са фундаментална част от абстрактна структура, с чиято помощ които можем да установим последователността на събитията и тяхната продължителност и можем да сравним движението на различните обекти.

Анри Бергсон вярва, че времето не е нито среда, нито умствена конструкция, но притежава продължителност.[34]

Време в религията

редактиране

Древните цивилизации и култури като тези на инките, маите, древните гърци, вавилонците, по-късно индуизмът и будизмът съдържат концепцията за така нареченото колело на времето — времето се разглежда като циклично, състоящо се от повтарящи се събития. Според християнството времето е линейно: започва със сътворението на света и завършва с края на света. Други религии вярват, че времето има начало, но не и край.

Външни препратки

редактиране
 
В Уикиречник ще откриете значение, етимология и преводи на време

Източници

редактиране
  1. ↑ Time, scienceworld.wolfram.com
  2. ↑ Time, Internet Encyclopedia of Phylosophy
  3. ↑ Barnett, Jo Ellen Time's Pendulum: The Quest to Capture Time—from Sundials to Atomic Clocks Plenum, 1998 ISBN 0-306-45787-3, p. 28
  4. ↑ Barnett, Jo Ellen Time's Pendulum: The Quest to Capture Time—from Sundials to Atomic Clocks Plenum, 1998 ISBN 0-306-45787-3, p. 37
  5. ↑ Laurence Bergreen, Over the Edge of the World: Magellan's Terrifying Circumnavigation of the Globe, HarperCollins Publishers, 2003, hardcover 480 pages, ISBN 0-06-621173-5
  6. ↑ North, J. (2004) God's Clockmaker: Richard of Wallingford and the Invention of Time. Oxbow Books. ISBN 1-85285-451-0
  7. ↑ Watson, E (1979) „The St Albans Clock of Richard of Wallingford“. Antiquarian Horology 372 – 384.
  8. ↑ New atomic clock can keep time for 200 million years: Super-precise instruments vital to deep space navigation // Vancouver Sun, 16 февруари 2008. Архивиран от оригинала на 2012-02-11. Посетен на 16 февруари 2008.
  9. ↑ Shortest time interval measured // BBC News, 25 февруари 2004.
  10. ↑ Fastest view of molecular motion // BBC News, 4 март 2006.
  11. ↑ New Scientist article // Посетен на 27 ноември 2008.
  12. ↑ Herman M. Schwartz, Introduction to Special Relativity, McGraw-Hill Book Company, 1968, hardcover 442 pages, see ISBN 0-88275-478-5 (1977 edition), pp. 10 – 13
  13. ↑ Ньютон Исаак. Математические начала натуральной философии. – М.: Наука, 1989. – ISBN 5-02-000747-1, тир. 5000 экз.
  14. ↑ Новиков, Игорь Дмитриевич „Куда течет река времени?“, М., „Молодая гвардия“, 1990, 238 с., ISBN 5-235-00805-7, тир. 100000 экз, гл. „Начало науки о времени“
  15. ↑ Владимиров, Юрий Сергеевич „Пространство-время: явные и скрытые размерности“, М., „Наука“, 1989, 191 с., ISBN 5-02-000063-9, тир. 9200 экз, гл. 1 „Четырехмерное классическое пространство-время“
  16. ↑ Ландау, Лев Давидович, Лифшиц, Евгений Михайлович „Теоретическая физика“, т. 1, „Механика“, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 224 с. ISBN 5-9221-0055-6, гл. 2 „Законы сохранения“, п. 6 „Энергия“
  17. ↑ Ландау, Лев Давидович, Лифшиц, Евгений Михайлович „Теоретическая физика“, т. V, „Статистическая физика“, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 616 с. ISBN 5-9221-0054-8, тир. 3000 экз., гл. 1 „Основные принципы статистики“, п. 8 „Закон возрастания энтропии“
  18. ↑ Ландау, Лев Давидович, Лифшиц, Евгений Михайлович „Теоретическая физика“, т. III, „Квантовая механика (нерелятивистская теория)“, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 808 с. ISBN 5-9221-0057-2, тир. 2000 экз., гл. 1 „Основные понятия квантовой механики“, п. 7 „Волновая функция и измерения“
  19. ↑ Ландау, Лев Давидович|Ландау Л. Д.]], [[Лифшиц, Евгений Михайлович „Теоретическая физика“, т. III, „Квантовая механика (нерелятивистская теория)“, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 808 с. ISBN 5-9221-0057-2, тир. 2000 экз., гл. VI „Теория возмущений“, п. 44 „Соотношение неопределенности для энергии“
  20. ↑ A. Einstein, H. A. Lorentz, H. Weyl, H. Minkowski, The Principle of Relativity, Dover Publications, Inc, 2000, softcover 216 pages, ISBN 0-486-60081-5, See pp. 37 – 65 for an English translation of Einstein's original 1905 paper.
  21. ↑ П. Бергман, Загадка гравитации, М., 1969 г., 216 стр. с илл., тир. 58000 экз., Наука, гл. I Ньютоновская физика и специальная теория относительности, п. 5 Четырёхмерный мир Минковского, с. 36–47.
  22. ↑ Альберт Эйнштейн и Леопольд Инфельд, Эволюция физики. Развитие идей от первоначальных понятий до теории относительности и квант. Пер. с англ., со вступ. статьёй С. Г. Суворова, ОГИЗ, Государственное издательство технико-теоретической литературы, Москва, 1948, Ленинград, тир. 20000 экз., гл. III Поле и относительность, п. Общая относительность и др.п., с. 167–180.
  23. ↑ Альберт Эйнштейн и Леопольд Инфельд, Эволюция физики. Развитие идей от первоначальных понятий до теории относительности и квант. Пер. с англ., со вступ. статьёй С. Г. Суворова, ОГИЗ, Государственное издательство технико-теоретической литературы, Москва, 1948, Ленинград, тир. 20000 экз., гл. III Поле и относительность, п. Общая относительность и др.п., с. 194–216.
  24. ↑ Лев Давидович Ландау, Евгений Михайлович Лифшиц, Теоретическая физика, т. II, Теория поля, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 536 с. ISBN 5-9221-0056-4, тир. 2000 экз., гл. X Частица в гравитационном поле, п. 88 Постоянное гравитационное поле, с. 343.
  25. ↑ Rynasiewicz, Robert: Johns Hopkins University. Newton's Views on Space, Time, and Motion // Stanford Encyclopedia of Philosophy. Stanford University, 12 август 2004. Посетен на 10 януари 2008. Newton did not regard space and time as genuine substances (as are, paradigmatically, bodies and minds), but rather as real entities with their own manner of existence as necessitated by God's existence... To paraphrase: Absolute, true, and mathematical time, from its own nature, passes equably without relation the [sic~to] anything external, and thus without reference to any change or way of measuring of time (e.g., the hour, day, month, or year).
  26. ↑ Markosian, Ned. Time // Edward N. Zalta. The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2002 Edition). Посетен на 18 януари 2008. The opposing view, normally referred to either as „Platonism with Respect to Time“ or as „Absolutism with Respect to Time“, has been defended by Plato, Newton, and others. On this view, time is like an empty container into which events may be placed; but it is a container that exists independently of whether or not anything is placed in it.
  27. ↑ Navratil, Gerhard. Research Trends in Geographic Information Science. Springer Japan, 2009. ISBN 3-540-88243-X. с. 217.
  28. ↑ Burnham, Douglas: Staffordshire University. Gottfried Wilhelm Leibniz (1646 – 1716) Metaphysics – 7. Space, Time, and Indiscernibles // The Internet Encyclopedia of Philosophy. 2006. Посетен на 10 януари 2008. First of all, Leibniz finds the idea that space and time might be substances or substance-like absurd (see, for example, „Correspondence with Clarke“, Leibniz's Fourth Paper, §8ff). In short, an empty space would be a substance with no properties; it will be a substance that even God cannot modify or destroy.... That is, space and time are internal or intrinsic features of the complete concepts of things, not extrinsic.... Leibniz's view has two major implications. First, there is no absolute location in either space or time; location is always the situation of an object or event relative to other objects and events. Second, space and time are not in themselves real (that is, not substances). Space and time are, rather, ideal. Space and time are just metaphysically illegitimate ways of perceiving certain virtual relations between substances. They are phenomena or, strictly speaking, illusions (although they are illusions that are well-founded upon the internal properties of substances).... It is sometimes convenient to think of space and time as something „out there“, over and above the entities and their relations to each other, but this convenience must not be confused with reality. Space is nothing but the order of co-existent objects; time nothing but the order of successive events. This is usually called a relational theory of space and time.
  29. ↑ Mattey, G. J.: UC Davis. Critique of Pure Reason, Lecture notes: Philosophy 175 UC Davis // 22 януари 1997. Архивиран от оригинала на 2005-03-14. Посетен на 10 януари 2008. What is correct in the Leibnizian view was its anti-metaphysical stance. Space and time do not exist in and of themselves, but in some sense are the product of the way we represent things. The are ideal, though not in the sense in which Leibniz thought they are ideal (figments of the imagination). The ideality of space is its mind-dependence: it is only a condition of sensibility.... Kant concluded „absolute space is not an object of outer sensation; it is rather a fundamental concept which first of all makes possible all such outer sensation.“...Much of the argumentation pertaining to space is applicable, mutatis mutandis, to time, so I will not rehearse the arguments. As space is the form of outer intuition, so time is the form of inner intuition.... Kant claimed that time is real, it is „the real form of inner intuition.“
  30. ↑ McCormick, Matt: California State University, Sacramento. Immanuel Kant (1724 – 1804) Metaphysics: 4. Kant's Transcendental Idealism // The Internet Encyclopedia of Philosophy. 2006. Посетен на 10 януари 2008. Time, Kant argues, is also necessary as a form or condition of our intuitions of objects. The idea of time itself cannot be gathered from experience because succession and simultaneity of objects, the phenomena that would indicate the passage of time, would be impossible to represent if we did not already possess the capacity to represent objects in time.... Another way to put the point is to say that the fact that the mind of the knower makes the a priori contribution does not mean that space and time or the categories are mere figments of the imagination. Kant is an empirical realist about the world we experience; we can know objects as they appear to us. He gives a robust defense of science and the study of the natural world from his argument about the mind's role in making nature. All discursive, rational beings must conceive of the physical world as spatially and temporally unified, he argues.
  31. ↑ Layton, Robert. Who needs the past?: indigenous values and archaeology. 2nd. Routledge, 1994. ISBN 0-415-09558-1. с. 7., Introduction, p. 7
  32. ↑ Dagobert Runes, Dictionary of Philosophy, p. 318
  33. ↑ Kant, Immanuel. The Critique of Pure Reason, 2nd edition. 1787. Архив на оригинала от 2008-10-07 в Wayback Machine. translated by J. M. D. Meiklejohn, eBooks@Adelaide, 2004
  34. ↑ Bergson, Henri (1907) Creative Evolution. trans. by Arthur Mitchell. Mineola: Dover, 1998.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Време&oldid=12221280“.